Склонността да помагаме на страдащите обикновено се възприема като морално качество. В нея действително може да има състрадание, емпатия и човечност. При някои хора обаче помагането не остава свободен акт на грижа, а се превръща в траен вътрешен модел. Те не просто откликват на чуждата болка, а изпитват силна потребност да се намесват, да облекчават, да поправят и да спасяват. Понякога това се случва дори тогава, когато подобно поведение ги изтощава, лишава ги от спокойствие и накрая ги прави нещастни.
На пръв поглед това изглежда като чист алтруизъм. Ако се вгледаме по-внимателно обаче, ще видим, че зад подобен модел често стоят не само нравствени убеждения, но и определени психологически и невробиологични механизми. Човекът може да вярва, че живее за другите, а всъщност през грижата за тях да се опитва да регулира и собственото си вътрешно състояние.
Една от причините за това е убеждението, че фокусът върху собственото щастие е егоистичен. Някои хора несъзнавано възприемат щастието като игра, в която ако един печели, друг губи. Оттук се ражда и идеята, че ако аз се чувствам добре, докато някой близък страда, това означава, че го изоставям или че съм безсърдечен. При такава вътрешна логика човек започва да преживява чуждото страдание като територия, в която е длъжен да влезе. Той се чувства длъжен да остане на „потъващия кораб“, сякаш близостта изисква съвместно нещастие.
Тази нагласа често има дълбоки корени. Ако в ранната семейна среда детето е било поставяно в позицията да се настройва към нещастието на родител, то може постепенно да усвои идеята, че любовта означава участие в чуждата болка. По-късно тази вътрешна схема може да се пренесе в зрелите отношения: човекът търси страдащи, разклатени или емоционално зависими хора, защото около тях ролята му става ясна. Той знае какво да прави: да помага, да издържа, да се жертва, да се грижи. Така спасителната позиция започва да се превръща не просто в поведение, а в идентичност.
Този модел има и свое невробиологично обяснение. Помагането на другите може реално да активира системите за възнаграждение в мозъка. Когато човек спасява някого и така спечели уважение, той може да изпита прилив на серотонин. Когато се обедини с другите в общо усилие, може да се активира друг хормон на щастието - окситоцинът и да се усили усещането за свързаност. Когато си постави цел да помогне и я постигне, може да преживее допаминово удовлетворение. С други думи, спасяването на другите не е само морално решение; то често е и източник на неврохимична награда.
Но тези приятни вътрешни състояния са краткотрайни. Те угасват и човек отново започва да търси следващата ситуация, в която да бъде нужен, важен, спасителен. Така помощта постепенно може да стане навик, а понякога и форма на зависимост. Човекът не просто прави добро, а започва да разчита на чуждите кризи, за да поддържа собственото си усещане за смисъл, стойност и вътрешно оживление.
В дългосрочен план това няма как да ни осигури трайно щастие, защото мозъкът ни не е устроен да обслужва преди всичко благополучието на околните. Той е еволюирал така, че да следи какво е добро за нас и да ни насочва към собствено благополучие. Това не означава, че човек е по природа жесток или безразличен, а че нашата психична система е насочена най-напред към поддържането на собственото равновесие и благополучие. Ако не усещаме прилив на удовлетворение, спокойствие или смисъл, само ние можем да предприемем стъпки, за да активираме тези състояния. Чуждото щастие не може устойчиво да замести нашето, както и нашето страдание не може истински да излекува чуждото.
Тази перспектива променя и начина, по който разбираме „егоизма“. Когато човек стимулира собствените си „хормони на щастието“, той не лишава другите от техните. Щастието не е ограничен ресурс, който се отнема от един, за да бъде даден на друг. Напротив, има основания да се мисли, че когато си позволим да се чувстваме добре, това може дори да има положителен ефект върху околните. В този процес значение има и действието на огледалните неврони, които подпомагат разпознаването и вътрешното отразяване на чуждите състояния. Когато човек е по-спокоен, по-цялостен и по-свързан със себе си, той може да даде модел, който запалва „искрата“ и у другите. Не можем да накараме околните да се чувстват добре вместо тях, но можем да им дадем пример как изглежда човек, който не е изоставил собствените си нужди.
Това разграничение е особено важно, защото прекомерното спасяване често се основава на илюзията, че сме отговорни за щастието на другите. В действителност всеки възрастен човек носи отговорност за собствените си нужди, избори и техните последици. Когато системно подчиняваме своите нужди на чуждите, ние не решаваме този проблем, а само отлагаме срещата с него. Ако пък очакваме другите да подчинят своите нужди на нашите, също влизаме в незряла логика. И в двата случая се губи реалистичната граница между съпричастност и свръхотговорност.
В крайна сметка човек не помага най-добре на света, когато постоянно се отказва от себе си. По-зрялата помощ започва с поемане на отговорност за собствения живот, с признаване на собствените нужди и с отказ да оставяме щастието си в ръцете на другите. Едва тогава можем да даваме на другите по начин, който не ни ограбва. Както в самолета първо се поставя собствената кислородна маска, така и в психичния живот грижата за себе си не е отказ от другите, а предпоставка да бъдем полезни, без да се изгубим.